Автор: Диляна Георгиева

Често ми се налага да върша работа навън заедно с децата ми. Те не ходят на детска градина, аз работя от вкъщи – това са причините да водя с мен малките всекидневно по задачи – на пазар, до банката, до НАП/НОИ/други държавни институции и къде ли още не. Били са с мен в Агенцията по вписванията, при нотариуси, в сервиз за шевни машини, в болница на посещение на приятел. И знаете ли какво се случва винаги? Абсолютно всеки път срещам погледа тип „Тук, с децата? Нямаше ли как да не ги взимате? Тук не е за деца.“ Е, за съжаление (особено на институциите), аз съм от хората, които смятат, че децата СА хора и трябва да бъдат включвани в живота на възрастните по подходящ начин, за да може самите те един ден да правят всичките тия – къде приятни, къде не толкова – задължения. Никой не може да знае какъв е реда в банката или в болницата, без въобще да е стъпвал там. Тези неща не се преподават, за тях няма обучителни клипчета в интернет, а всъщност са съществена част от живота, която така или иначе трябва да се върши.

Но защо, всъщност, реакцията на възрастните е такава? Всички знаем защо. Защото децата се очаква да крещят, да чупят, да попитат на висок глас „Мамо, тази леля защо е толкова дебела?!“ Гледката на дете, удрящо майка си в супермаркета или тръшкащо се на пода в магазина заради шоколадово яйце вече е обичайна. Децата, тичащи около масите в ресторанта? Двегодишното момченце, истерично крещящо в магазина за играчки? Десетгодишната калпазанка, която избутва малките на пързалката и минава най-отпред? Дванайсетгодишния, наричащ баща си с нецензурна дума? В повечето случаи притеснението и очакването на неприятна ситуация при наличието на мъник наоколо всъщност са напълно оправдани. В повечето случаи има ли дете в някоя държавна институция или офис на фирма, ЩЕ стане някоя ситуация, която ще накара бабите да цъкат с език, някои да се подсмихват неудобно, а други да се правят на незабелязали.

Защо всъщност все по-рядко виждаме деца, които да задържат вратата на човека пред себе си?

Защо все по-рядко чакат реда си и казват „Благодаря!“? Какво се случи с маниерите? Стана ли класическото възпитание израз на прекалено авторитарни и строги родители, а учтивостта – отживелица, която всъщност става ненужна във все по-често писмената ни комуникация?

Не ме разбирайте погрешно. Моите деца са малки. Вчера по-малкия (почти на 3) грабна с пълна шепа храна на гранули в зоомагазина и я хвърли на пода. Накарах го да я събере, прибере и да се извини на продавачката. Това не е първата ситуация, в която го карам да иде и да се извини. Сами разбирате, че тези ситуации са все по-рядко. Не изисквам разбиране нито от продавачката, нито от другите хора. Единствената ми цел е детето да разбере ситуацията и следващия път да стои мирно и спокойно до мен, докато пазарувам.

Децата няма как да знаят как да се държат в дадена ситуация, ако не са подготвени за нея. Процеса на учене задължително изисква разбиране, упражняване и прилагане. Нещата никога не се случват от само себе си, обикновено точно обратното – нещата се развалят от само себе си.

Голямото „ЗАЩО?“.

Защо децата се държат грубо? Защо говорят толкова силно? Защо постоянно се тръшкат и искат? Защо се държат ТАКА?!

Детската градина ли е виновна? Детските филмчета? Телевизията? „Лошите другари покваряват добрите нрави“? Не. Ще ви разочаровам.

Ние сме.

Ние сме супер заети, точно сега влизаме в среща, трябва да проведем този телефонен разговор и не можем точно сега. Довечера ще сме твърде изморени, утре сутрин ще бързаме. Никога преди хората не са били толкова заети и не са правили толкова много неща. Никога преди в историята на света не сме имали толкова много източници на забавление и – най-вече – на разсейване. „Бягаме“ в телефона на всеки 10 – 15 минути, за да проверим как са нещата при хората, които всъщност нямат никакво значение за нас. Няма сега да ви чета лекция за истинското общуване, за семейните вечери и за отказването от телефона поне на вечеря. Няма и да упреквам никого – всички сме заедно в това и аз от опит знам колко е трудно всъщност да си задършиш мозъка и емоциите читави при всичкия този стрес.

Вместо това ще ви подаря няколко стратегии, чрез които ще усетите разлика! Не го приемайте като поредното нещо в програмата. Приемете го като инвестиция в бъдещето и работа с децата, която ще се отблагодари богато. Тригодишния, няколко часа след инцидента в зоомагазина, пожела на продавача на пазара „Приятна вечер!“. Понякога, обикновено в най-неочаквания за нас момент, някое от нашите усилия дава плод. За да ни мотивира за много, много усилия напред!

ЗАЩО всъщност да учим децата на добри маниери?

Представете си свят, в който семейство с три деца седи спокойно в ресторанта, хапва и общува. Представете си свят, в който четиригодишните отварят вратата пред възрастните си роднини и им помагат с покупките. Представете си площадка, на която децата се изчакват, казват „Благодаря“ и „Мога ли да я разгледам?“ за играчките. И на мен ми се живее там.

И така, няколко успешни стратегии за възпитаване на добри маниери!

1. Личен пример. Сами разбирате – ще трябва вие самите да започнете да се държите с всички учтиво. Това означава да благодарите на съпруга си за солницата и да помолите учтиво детето да събере играчките. Те трябва да ви чуват да поздравявате съседите и да сте учтиви в магазина и институциите.

2. Хранете се заедно. Поне едно хранене дневно – когато можете, вечерята или закуската. Заедно, на масата, без телевизор, без таблети, телефони, лаптопи и вестници. Това трябва да е закон у дома.

3. Започнете рано! Не се шегувам. Кажете „заповядай!“, когато поставите купичката с пюре пред бебето. Учете децата на годинка да дъвчат със затворена уста. Учете ги да чакат на пързалката и да не пипат играчките на другите без позволение. Играйте вкъщи на ресторант, пазар или сладкарница, преди да сте ходили заедно. Предвиждайте ситуациите и говорете. Обяснявайте, разигравайте, показвайте. Детето не знае и трябва да се научи. Много пъти.

4. Направете си карти за добрите маниери и създайте система за награждаване! Вземете стикери с усмивки и ги залепете на картончета, а отдолу под усмивките напишете „Днес казвах „Благодаря“; „Днес се храних със затворена уста“; „Днес споделях играчките си“; „Днес предложих помощ“; „Днес изчаках търпеливо“; „Днес говорих тихо на обществено място“ и т.н. – използвайте всичко, от което се нуждаете в момента, според специалните потребности на детето в момента. Давайте конкретната карта за всяко постижение, а в края на седмицата обменете картите, които детето е събрало, за награди. Според възрастта и интересите на детето можете да създадете система – дали ще са желирани бонбони, книжка, играчка или посещение в зоопарка. Големите награди (например ДВД с любим филм) може да струват 10 или 15 натрупани карти.

5. Направете „списък с желания“ и го носете със себе си в магазина. Когато детето иска нещо в магазина, попитайте „Искаш ли да го запишем в списъка с желания?“. Тогава можете да го прибавите към наградите или детето да си го купи, когато е събрало от джобните си. При особено добро поведение можете да отидете специално да купите нещо от списъка. Важното е да не се купува в момента на поискването. 

6. Започнете с малко! Не затрупвайте детето с изисквания и подсещания за всяко нещо още от начало. Навиците се усвояват бавно, еидн по един. Започнете с 2-3 неща, тренирайте 4 седмици и тогава включете още, без да забравяте старите.

Трудно ли е? Да. Но именно заради търсенето на лесното децата прекаляват. Истината е, че ние вече учим децата си на маниери. Те така или иначе ще развият навици – добри или лоши. Цар Соломон в „Притчи“ е казал „Пренабрегнатото дете позори майка си“. Всички сме изпадали в тази ситуация и само от нас зависи да сменим посоката на движение. Успех!

Доста често в практиката на всеки психолог или психотерапевт родителите се обръщат с молба да помогне и да направи нещо с детето: „Помогнете ни, детето ни е проблемно“, „Направете нещо с него!“, „Моята дъщеря е просто неуправляема, помогнете!“, „По-трудно дете не съм срещала, моля Ви, направете нещо“. Във всички тези случаи родителите снемат от себе си отговорността за случващото се с тяхното дете, като я прехвърлят върху психолога и очакват резултати в сравнително кратък срок. Възможно ли е да се работи с детето извън контекста на неговото семейство? Разбира се, че не – та децата са плодове на семейството, в което живеят. Има ли проблемни деца? Моят отговор е: по-скоро НЯМА.

Има проблемни родители, трудности в отношенията и патологични семейни сценарии. Детето е само отражение на онова, което се случва в семейството. В детето се отразява всичко: личностни проблеми на родителите, съпружески, детско-родителски взаимоотношения, противоречия и конфликти. Реакцията на детето най-често се изразява в неуправляемо и неконтролируемо поведение. Понякога тези прояви могат напълно да се отстранят или поне да се смекчат. За това биха спомогнали преди всичко положителни промени в семейните отношения и работа с вътреличностните проблеми на самите родители. Но това се случва доста рядко, тъй като родителите са склонни по-скоро да дадат детето в ръцете на психолога, отколкото самите те да започнат да се променят или да ходят на семейна терапия.

Най-трудното нещо е да признаеш собствените си недостатъци, проблеми и трудности, да тръгнеш по пътя на промените и да рискуваш да се сблъскаш със своето несъвършенство. Много по-лесно е да изискваш и да настояваш, че психологът е длъжен да промени детето ти – та ти си го довел и си платил за сеанса. А така наречените „трудни“ деца всъщност се нуждаят просто от здраво обкръжение.

Ето няколко примера за семейни сценарии, водещи до проблеми с децата:

• „Тревожни“ или неспокойни родители.

При такива родители всяка мисъл за детето е пронизана от тревога. „Може да го обидят”, „Може да се разболее”, „Може да се държат лошо с него”, „Може да се уплаши”. И най-интересното е, че детето сякаш се смирява с неизбежността и реализира страховете на родителите – него го обиждат, то се разболява, с него се държат лошо, то се страхува… Най-страшно като последствие е опасението, че детето няма да се справи с нещо без помощта на родителя. Родителите помагат и помагат, а детето не само не се научава на нови неща и на самостоятелност, но се и убеждава в собствената си безпомощност.

• „Щедри“ или купуващи всичко родители. Отдавна е известно, че парите са се превърнали в нещо като еквивалент на любовта. Особено, ако родителите не разполагат с време, което да отделят на детето си. Тогава абсолютно логично за тях е да се откупят от децата с подаръци, с най-добрите и най-скъпите вещи. „На моето дете нищо не трябва да му липсва!“ – такъв е житейският девиз на такива родители. И това се случва не само в заможните семейства – напротив, този сценарий е характерен за семейства със средни или под средните доходи. Пълно е с примери, когато мама вместо да купи нещо необходимо, харчи всички пари за детето, като му създава по този начин илюзията, че само да поиска нещо и то ще стане от само себе си. Такива родители винаги подменят понятието „да обичаш“ с понятието „да купиш“. Вместо да обърнат внимание на детето, да го дарят със своето внимание, да го наградят със своята любов, да му дадат топлина и ласка, те купуват по-скъпа играчка, плащат за най-скъпата детска градина или училище, наемат най-професионалната бавачка (гувернантка) с 5 висши образования. Може да се купят и още неща – частни уроци, лекар, психолог. По този начин се откупват от детето си с идеята, че ето, сега с моето дете ще се заемат професионалисти, а аз ще мога да продължа да печеля пари. Детето расте, скоро ще трябва да му осигурим висше образование в най-добрия университет в страната, а може и в чужбина, да му купим апартамент, кола. Само така ще можем да му демонстрираме своята любов и да го направим щастливо.

• „Идеалните“ родители или перфекционистите.

„Ти трябва да бъдеш най-добър от всички!“ – ето това е техният девиз. Такива родители обикновено имат по две висши, допълнени с куп сертификати и дипломи от най-различни специализации и семинари. Те се стремят да дадат на детето най-доброто, разбира се, по тяхно мнение, – мнението на детето обикновено изобщо не се отчита. Дават детето в най-добрата, както те смятат, детска градина, с 15 допълнителни занятия, 4 чужди езика и задълбочено изучаване на математика. Училището ще бъде избрано на същия принцип, и не е важно какви ще бъдат жертвите за постигане на набелязаната цел. Освен това детето трябва да учи само за най-висока оценка, че нали след училище трябва да постъпи в Харвард или Станфорд. Така че никакви разходки, приятелчета и свободно време. Учене и пак учене. Освен всичко друго такива родители се опитват чрез детето да реализират онова, което самите те са искали да постигнат: да завършат Оксфорд, да защитят докторска степен. И не е важно иска ли детето им това или не.

• Родители „неудачници“ или лузъри

Колкото и парадоксално да звучи, тези родители на пръв поглед са постигнали много, но все още при тях се усещат нереализирани желания, невъплътени мечти, непостигнати цели. Професионален спорт, музикална консерватория, кариера на топ-модел – всичко това някога са искали самите родители, но поради мързел, липса на мотивация или други причини така и не са го направили. Така че сега децата просто са длъжни да реализират мечтите им. И няма значение, че на детето не му се отдава музиката или не го влече физиката, че наднорменото тегло и особеностите на фигурата не съответстват на каноните на подиума – цялото свободно време ще бъде инвестирано в постигане на натрапената на детето мечта. То ще трябва да забрави за хобита, безделие и срещи с приятели, защото може да не успее да реализира онова, което родителите не са успели да осъществят, а това е просто недопустимо. В такива семейства често се наблюдават неврози, психосоматични заболявания, но всичко това са дреболии в сравнение с постигането на мечтата, макар да не е твоята собствена.

• „Уморени” родители. Такива родители са уморени още преди да им се роди дете. Въоръжени с илюзии за това какъв трябва да бъде семейният живот, как трябва да растат и как трябва да се държат децата, те се сблъскват с реалности, които са далеч от очакванията им. В резултат губят интерес към съпружеския живот и към възпитанието на децата. От тях често може да чуете такива фрази като: „Не шуми!”, „Не скачай!”, „Не пречи!”, „Не прави това!”, „Колко си ми омръзнал!”, „Уморих се от теб!”. А най-страшното за детето е безразличието на родителя. И за да привлече вниманието, то започва да се държи хулигански, готово е на всичко, дори да бъде наказано, нахокано, само да получи най-ценното, което му се полага по рождение – ВНИМАНИЕ!

Това са най-често срещаните сценарии, макар че този списък може да бъде продължен още и още. Така че преди да водите детето си на психолог с цел да го поправят или подобрят, обърнете внимание на това как изграждате комуникацията си с него, доколко сте внимателни към него и неговите потребности и най-важното – готови ли сте вие самите да се промените.

Идеални семейства, родители и деца, разбира се, няма, но всички ние можем да бъдем по-открити към контакти и промени и тогава дори трудните деца ще престанат да бъдат такива.

Всеки човек в своето развитие преминава през възрастови кризи. Смисълът на тези кризи е придобиването на определени навици, които по-нататък ще му помогнат в развитието и реализацията на личностния потенциал. Наличието на кризи означава, че вашето дете се развива правилно. Така че нe бива да се страхуваме от тях − зад всяка стои някакво умение. Думата криза произхожда от гръцкото κρίσις „решение, изход“, което пък произлиза от κρίνω „различавам, съдя“. „Криза“ означава „повратна точка, революционен скок в развитието – тежък, но много полезен, ако се преживее правилно”. Навярно мнозина са запознати и с любопитния факт, че думата криза в китайския език се превежда нееднозначно. Тя се състои от два йероглифа – единият се превежда като опасност, другият като възможност. Всяка криза е своеобразен нов старт, площадка, възлова гара, на която може да поостанеш, да поразмислиш и да определиш за себе си нови цели, да анализираш всичко, което умееш, и всичко, на което искаш да се научиш.

Понякога това се случва осъзнато, понякога несъзнателно. Кризите не винаги са обвързани с точно определена възраст, при някои те настъпват по-рано или по-късно с година и половина-две и протичат с различна степен на интензивност. Да видим какви кризи преживява всяко дете от раждането си до 15-годишна възраст.

Прието е да се разглеждат пет основни кризисни периода:

— криза на новороденото (първите 6-8 седмици от живота);

— криза на ранното детство (12-18 месеца);

— криза на тригодишните (2-4 години);

— криза на 6-8 годишна възраст;

— криза на пубертетната възраст (12-14 години).

• Криза на новороденото. Най-ранната криза на детето специалистите разглеждат от две гледни точки: физиологична и психологическа. На ниво физиология бебето трябва да се адаптира към нов начин на съществуване („сухопътен“, в сравнение с вътреутробния „воден“): самостоятелно да диша, да топли себе си, да добива и да преработва храната. Спокойният дневен режим, редовният сън и хранене, добре регулираният процес на кърмене – всичко това помага на мъника скоро да почувства този свят като свой. А процесът на психологическа адаптация до голяма степен зависи от действията и емоциите на родителите. Новороденото е лишено от основни средства за общуване, при това то силно се нуждае от нашата помощ и подкрепа. Затова в тази възраст е изключително важна майчината интуиция – мама е способна да „прочете“ дори онези потребности на бебето, за които то самото не подозира. Да вярваш на собствената си преценка, да се доверяваш на детето, а не на съветите на околните – това е толкова просто… и толкова сложно! Но тъкмо в това е тайната. Да го носиш на ръце, да го гушкаш, да го кърмиш, да го защитаваш от тревоги и стресове – това всъщност му е нужно на малкото човече. Е, безусловно и бащината подкрепа също. Кризата на новороденото завършва след 6-8 седмици, с появата на така наречения комплекс на оживлението. Бебето вече се е приспособило! И още как – иначе би ли се усмихвало така нежно само като погледне любимото лице на мама?

• Криза на ранното детство 12-18 месеца. Кризата на първата година от живота е изучена от психолозите най-рано, в сравнение с всички останали кризи. Главните моменти, водещи до развитието на нови отношения на детето със света в този период, са свързани с обучението му да ходи и да говори. Едновременно детето започва да разбира, че мама, която все още е в центъра на мирозданието му, не му принадлежи изцяло – оказва се, че тя има свои собствени интереси, свой живот!… И бебето започва да се опасява, че ще го загубят или ще го изоставят. Може да притичва до майка си през минута, като проверява дали е там или да бяга с всички сили, като я принуждава да го догонва и да му отделя повишено внимание. В тази възраст детето проявява своите първи „волеви“ решения: това може да са истински „протестни акции“, „опозиции“, противопоставяне на другите (особено характерни са такива реакции за дете, което се възпитава в семейство с доста строги правила и регламентиран ред в живота). Няма смисъл да се борите с дребосъчето, по-точно – не бива да го правите! Точно сега то се нуждае от безусловна и постоянна родителска любов и подкрепа, както физическа, така и емоционална. И ако с физическата подкрепа всичко е ясно, то емоционалната трябва леко да се коригира. Много важно е да осъзнаете, че вашето бебе вече не е онова безпомощно същество, каквото е било до неотдавна, и малко да го „отпуснете“, да му позволите да се развива със собственото му темпо (наред с това оценявайте неговите възможности и „подтиквайте“ или „забавяйте“ дребосъка от време на време).

• Криза на тригодишните − 2-4-годишна възраст. Кризата на тригодишното психолозите отнасят към острия тип – детето действително е трудно управляемо, неговото поведение почти не се поддава на коригиране. Във все още небогатия речник на детето най-често се срещат „не искам“, „няма“, „не“. Между впрочем, то не толкова говори, колкото действа – вие го викате, а то бяга, вие искате да сложите играчката в кутията, а то я хвърля на пода, вие го молите да не прави нещо, то като че напук прави точно това. Вашият отказ на някоя негова молба, забрана нещо да вземе, да отиде някъде предизвиква протест. Детето вика с пълен глас, тропа с крака, а понякога дори ви посяга със сърдито и зло лице, със сълзи на очи, щипе, хапе, драска. Отстоява своите решения. Какво се е случило? По-скоро нищо страшно. Просто вашето дете расте, започва да се усеща като личност, отделна личност със свои собствени желания и потребности. Това повишава неговата активност, самостоятелност, настойчивост в постигането на желаното. Детето е готово някой път да чака с дни, докато се появи удобен момент да осъществи замисъла си. Нещо не му харесва, нещо не се получава и цялата неудовлетвореност то изразява с такива средства… Не бива да му се сърдим, да се опитваме да го „пречупим“, да отговорим на викането с викане, още по-малко да наказваме. Подобна позиция на възрастните може само да затвърди неправилното поведение, а в някои случаи да даде тласък за формиране на отрицателни черти на характера. Помислете дали детето няма причини да капризничи и да упорства. Може би му тежи излишната строгост, твърде честите забрани? Може би се отнася отрицателно към някого – да речем, по-големите деца го обиждат? Намерете в себе си сили да изтърпите тропането с крак или крясъците. Имайте предвид, че самото дете някой път иска да се успокои, но не може. Помогнете му, като предложите нещо интересно, например да рисува или да моделира, или пък да построи кула от домакински предмети. Ако позицията на възрастните е правилна, подобни нарушения в поведението на детето обикновено отшумяват след година и половина-две.

• Криза на 6-8-годишна възраст. Тази възрастова криза съвпада с период на интензивно физическо израстване, усъвършенстване на моториката на ръцете, развитие на редица сложни нервно-психични функции. И тъкмо в това напрегнато за организма време се променя и социалният статус на детето – то става ученик. Необходимостта да се приспособи към новото обкръжение и към новите изисквания създава у някои деца предпоставки за формиране на комплекс от отклонения и нарушения на поведението, обединени от условния термин „училищна невроза“. Детето става тревожно, страхува се да не закъснее за училище, да не би да направи нещо не както трябва, нарушава се апетитът му, особено сутрин, появява се гадене и дори повръщане. В други случаи детето, напротив, не иска да става, да се облича, за да отиде на училище, забравя си домашните, не може да се приспособи към дисциплината, не отговаря на въпросите на учителя. Най-често това се случва с по-слабичките деца, които са достигнали училищна възраст, но по физически и психични показатели изостават от своите връстници. Много е важно да се създаде спокойна обстановка у дома за детето, да не се изискват от него непосилни неща, и разбира се, да не го наказвате за лошо писане в тетрадката или ненаучен урок – по този начин само ще усилите негативното отношение към ученето, подобно поведение никак няма да помогне за преодоляване на кризата.

• Криза на пубертетната възраст 12-14 години. Най-ярко изразените физиологични и психологически промени се случват във възрастта 12-15 години. За подрастващите момчета в тази възраст са свойствени възбудимост, невъздържаност, нерядко агресивност, при момичетата преобладава неустойчивост на настроението. И за едните, и за другите е характерно съчетанието на повишена чувствителност и обидчивост с егоизъм, равнодушие, понякога дори и враждебност към околните, включително към най-близките. Стремежът към самостоятелност, по-точно, независимост от възрастните, потребността от себеутвърждаване често тласка тийнейджъра към рисковани постъпки. Ако не умее да се утвърди в учението, творчеството, спорта, той се утвърждава, приобщавайки се към пушенето, алкохола, наркотиците, ранните полови връзки. За децата в пубертета са типични реакциите на групиране, тоест стремеж за прекарване на времето в група връстници – това за тях също е начин за себеутвърждаване. Подрастващият има нужда от не по-малко, ако не дори и от по-голямо внимание от страна на родителите, отколкото един първокласник. Но не бива да се отнасяме към него като към дете, а като към възрастен или почти възрастен. Ако искате да получите нещо от него, не му натрапвайте безапелационно своето мнение, а се постарайте да го подтикнете сам да стигне до едно или друго решение, за да го възприеме като свое собствено.

Възрастовите кризи са закономерни. Но те протичат по различен начин – и остро, болезнено, и меко, почти незабележимо. И това зависи не само от физическите и психичните особености на детето, но и в много голяма степен от условията, в които живее, от неговото възпитание. Може почти  гарантирано да кажем, че детето ще премине спокойно през всички възрастови кризи, ако на самите родители не им липсва издръжливост и търпение, а в семейството цари доброжелателна, спокойна атмосфера.

Приблизително до 5-6-годишна възраст общо-взето всички деца вярват в съществуването на Дядо Коледа. Това е нещо толкова естествено за тях, колкото и изгрева на слънцето, смяната на деня и нощта. Този вълшебен образ е изпълнен с щастие, радост, изненади и, разбира се, с подаръци. Много често децата започват месец по-рано да се готвят за този голям празник за тях. Те молят да се украси елхата, с радост изваждат коледните играчки, изрязват гирлянди от хартия, рисуват по прозорците снежинки и естествено пишат писма на Дядо Коледа, в които описват или просто рисуват желания подарък.

Опитайте се да си представите, че Дядо Коледа наистина съществува и може да осъществи дори най-смелите ви мечти, като ви донесе подарък автомобил, нов дом или пътешествие до някоя екзотична страна. И не ви е нужно да работите от сутрин до вечер, да спестявате, да молите някого за нещо. Просто има един такъв вълшебен персонаж, който може да да превърне вашата мечта в реалност. Нима това не е прекрасно? Ако беше така, щяхте да чакате коледните подаръци с не по-малко нетърпение от вашите деца. Но, уви, вие вече разбирате, че в живота не всичко е толкова лесно и просто. Че за да получиш нещо, трябва да положиш някакви усилия.

По тази причина възрастните се научиха да използват подаръците на Дядо Коледа като инструмент за възпитание, оръдие за манипулация и възпитаване на личностните качества на детето. Това е обичайната манипулация с помощта на подаръци: „ако се глезиш, няма да ти купя бонбони”, „ако получиш шестица, ще отидем да ти купим самолетче”, „не плачи в детската градина, ще ти взема сладолед” – тъкмо оттам се е появило и любимото на възрастните „Дядо Коледа носи подаръци само на послушните деца”. И животът на родителите стана по-лесен – 1-2 месеца преди Коледа те разполагат с „оръжие за масово поразяване”. И ето че горкото дете по пет пъти на вечер уточнява – послушно ли е било днес, добре ли се е държало, ще бъде ли доволен митичният Дядо Коледа от неговото поведение… Много е трудно да не се поддадем на изкушението и да не започнем да използваме този любим на децата образ за користни цели.

Любопитният детски ум генерира много въпроси и, разбира се, в навечерието на Коледа и Нова година това са въпроси, свързани с Дядо Коледа: къде живее, откъде взима или купува подаръците, как ги разнася, защо точно през нощта ги носи и всички деца ли намират подаръци под елхата.

В предишната статия (можете да я прочетете тук) повдигнахме въпроса за важността на приказките, какви трябва да бъдат те – реални или с прекрасен и щастлив край. Бих искала да ви предложа една прекрасна коледна приказка, написана от психоложката Юлия Гусева*.

Приказка за момченцето Петьо и новогодишните подаръци

Още в началото на декември, когато по улиците започнаха да се появяват красивите, празнично украсени елхи, майката на Петьо (а тя беше доста съобразителна) реши да не изпуска момента и да използва Коледа с възпитателна цел.

– Петьо – каза мама, – знаеш ли, че Дядо Коледа не носи подаръци на непослушните деца?

– Как така – учуди се Петьо. Той беше вече голямо момче, беше навършил вече четири и помнеше, че миналата година на тържеството в детската градина всички деца получиха подаръци. Но пък той, разбира се, в същото време вярваше на мама и затова много се уплаши.

А мама започна да разказва.

– Работата е там, че Дядо Коледа внимателно наблюдава всички деца. Той много обича добрите, послушните деца и им носи хубави подаръци за Коледа. А на непослушните деца Дядо Коледа не носи подаръци.

Петьо се почувства объркан. Той си беше едно много добро момченце, стараеше се да не разстройва майка си, да не прави пакости. Може би не винаги му се получаваше, но той наистина много се стараеше.

– Мамо, а непослушните деца изобщо ли няма да получат, ама никакви подаръци? – уточни Петьо.

– Никакви – отсече Мама, доволна от своя педагогически похват.

През целия месец преди Коледа Мама продължаваше да плаши Петьо, като използваше образа на Дядо Коледа. Това беше много удобно. Щом Петьо направеше нещо, което не се харесваше на Мама, тя напомняше на момчето, че Дядо Коледа не носи подаръци на непослушните деца и Петьо веднага се снишаваше, ставаше едно кротко и послушно дете. Той внимателно наблюдаваше децата в детската градина и разбираше, че Дядо Коледа няма да донесе подаръци на всички. А тъй като той беше много добро дете и искаше всичките му другарчета да получат подаръци, сподели своите опасения с децата в групата си. Децата го изслушаха внимателно, но не му повярваха. И те също помнеха как Дядо Коледа дойде при тях в градината и започна да вади от един голям чувал подаръци за всички, и всички деца бяха намерили подаръци под елхата вкъщи.

На следващия ден те буквално бомбардираха Петьо.

– А пък татко ми каза, че Дядо Коледа носи подаръци на всички деца – каза Васко.

– Пък мама ми каза, че Дядо Коледа е добър и дори детето да не се държи добре, но се старае, той ще му донесе подаръци – доказваше Мими на Петьо.

– А на мен баба ми каза, че онзи, дето прави пакости, няма да получи подаръци – тихо каза Али.

Петьо недоумяваше. Кой е прав и кой ще получи подаръци, а кой не? Учителката, към която се обърнаха децата за помощ, се оказа в сложна ситуация. От една страна не й се искаше да уронва авторитета на родителите, но също така беше трудно да заеме страната на някого от тях. Тя малко се изхитри.

– Като дойде време за тържеството, тогава ще разберете – всички или пък не всички ще получат подаръци. И може да попитате самия Дядо Коледа – рече тя.

Децата зачакаха с нетърпение. Понякога, когато някой се биеше, държеше се егоистично или хулиганстваше, напомняха на провинилия се, че може да остане без подаръци. И ето че настъпи Рождество. Всички деца получиха от добрия Дядо Коледа красиви пакети с прекрасни подаръци. Петьо внимателно наблюдаваше дали Дядо Коледа не е пренебрегнал някого, а след това набра смелост и попита:

– Дядо Коледа, вярно ли е, че не носиш подаръци на непослушните деца?

Дядо Коледа се засуети с отговора, възрастните видяха, че лицето му е напрегнато. Педагозите и родители замряха, особено притеснена беше учителката, понеже осъзнаваше, че точно тя е прехвърлила бремето на отговорността върху Дядо Коледа. Той помълча и въздъхна тежко. На учителката й се стори, че Дядо Коледа, млад, на двайсетина години, ще вземе направо да избяга. Но след като въздъхна още няколко пъти, Дядо Коледа сложи Петьо на коленете си и подхвана разговор с него. Останалите дечица стояха около тях и също внимателно слушаха. Пък и възрастните улавяха всяка дума на Дядо Коледа. Той започна да разказва как наистина понякога казват, че Дядо Коледа не носи подаръци на непослушните деца. Цялата работа е там, че… Последва театрална пауза. Цялата работа е там, че някога, много отдавна, се е случила една неприятна история. И Дядо Коледа отново замълча, сякаш си спомняше отдавнашни събития от далечното минало.

Приказка за троловете, които взимали подаръците на децата, разказана от Дядо Коледа

Дали преди сто или двеста години се случило така, че на някои деца започнали да им изчезват подаръците под елхата. Как разбрах за това ли? Ами при мен запристигаха писма от разстроени дечица, които ми пишеха, че не са получили никакви подаръци. А пък аз помнех, че със сигурност съм им донесъл подаръци, разнасях ги с голямата си шейна с впрегнатите в нея елени и слагах подаръците под елхата, докато те спяха.

Някои деца ми писаха, че сигурно не съм им донесъл подаръци, защото са се държали лошо, и обещаха догодина да са по-добри. Децата решиха, че аз съм ги наказал така. Но аз със сигурност знаех, че никого не съм наказвал. А през това време стана ясно, че някои са получили подаръци, а други не. Такива ми ти работи. Всички малчугани се разтревожиха дали ще получат подаръци от мен следващата година и възрастните постоянно им напомняха, че ако се държат лошо, няма да получат подаръци.

Наложи ми се да изпратя моите приятели синигерчетата да търсят изчезналите подаръци. Много дни синигерчетата търсеха изчезналите подаръци по всички градове и села. И… Изведнъж в едни мнооого далечни земи те открили жилището на троловете. Оказва се, че троловете никога не са получавали подаръци за Коледа. Те живеели твърде далеч и дори не знаели, че могат да напишат писмо на Дядо Коледа, тоест на мен. И много се разстройвали, че техните дечица всяка година остават без подаръци. И тогава решили да подаряват подаръци на своите деца. Те измъквали подаръците изпод елхите и им ги давали. Аз разбрах, че трябва да помогна и на децата, останали без подаръци, и на троловете. Не прибрах обратно отмъкнатите от тях дарове. Заминах там, в далечните земи и им казах, че няма нужда повече да правят така, разказах им колко са огорчени децата, които не са получили подаръци. И помолих занапред да ми пишат писма и тогава аз, естествено, ще нося подаръци на малките тролчета за Коледа. Троловете силно се засрамиха и обещаха повече да не правят така. И бяха толкова благодарни, че не им взех подаръците. Те също ми дадоха подарък – ето тези ръкавици. (Дядо Коледа показа на децата своите огромни ръкавици и всеки можеше да ги пипне).

А после трябваше да се връщам обратно вкъщи и да подготвям подаръци за онези, които не бяха ги получили. Написах им писма, в които им разказах тази история, извиних се за неприятностите, които са им причинили троловете.

Оттогава минаха много, много години. Троловете вече не взимат чужди подаръци. Но все се намира някой да си спомни тази история и разказва на децата, че Дядо Коледа не носи подаръци на непослушните деца.

Децата слушаха със затаен дъх. Те съчувстваха и на малките тролове, и на онези деца, които не са получили подаръци в коледната нощ. Но Дядо Коледа весело се разсмя и предложи всички да танцуват около елхата. Всички много се зарадваха и се наредиха около нея.

Педагозите гледаха с благодарност Дядо Коледа, който просто ги спаси. Защото не е толкова лесно да обясниш на децата едно такова странно противоречие: от една страна ти казват, че добрият Дядо Коледа не носи подаръци на всички, а пък накрая излиза, че всички получават подаръци. И особено се тревожеше учителката за майката на Петьо и бабата на Али. Мъдрият Дядо Коледа върна на Петьо и на Али доверието към мама и баба, накърнено след техните необмислени думи.

Така че, вие решавате дали да използвате с възпитателна цел светлия образ на Дядо Коледа или не. Лично аз предпочитам да запазя магията на празника и идеята, че всички ще получат подаръци. Детството и без това минава толкова бързо − нека бъде изпълнено с щастие, любов и усещане за празник. Светли празници!