Девет месеца чакане и ето – вече имате най-ценното нещо в живота си, едно малко вързопче щастие. Но това щастие започва да плаче и да ви стресира, без значение колко опит имате зад гърба си и колко деца сте отгледали. А за тези от вас, които са станали родители за първи път, стресът е дори още по-силен.
Защо плачат децата? Да започнем с това, че новороденото е абсолютно безпомощно – то не само не може да говори или ходи, но и само да удовлетворява основните си нужди. И в този случай плачът се явява най-естествената реакция за бебето за привличане на вниманието ни. Именно чрез плачът, то се опитва да комуникира нуждите си, да ни покаже, че му е необходима помощ, грижа, емоционален контакт.
За родителите плачът на бебето е стрес. На първо място, защото предизвиква много сложни емоции. Някои от тях са: страх, срам, раздразнение, агресия. Дори ние, възрастните, трудно се справяме с подобни емоции – самото им осъзнаване може да бъде крайно болезнено.
Нека видим с какви чувства се сблъскват родителите:
Страх. Страхувате се, че нещо не е наред с детето, че му е лошо, че му е нужна помощ, а вие не знаете какво точно не е наред, как да му помогнете и изобщо какво да правите.
Срам. Срам, че сте лош родител, чието дете плаче; че не разбирате какво иска; че плачът пречи на околните; срам да поискате помощ; да покажете своето недоумение и безпомощност; срам, че бебето е толкова шумно или че не се справяте с ролята си на родител.
Раздразнение. То може да бъде причинено от самия звук на плача, от умора, от поведението на бебето, от бездействието на близките, от това, че именно на нас се налага да се справим с мисията ‘успокояване на детето’, на невъзможността да си починем поне малко.
Агресия. Тя е породена от безсилие, от невъзможност да помогнем, от усещането за собствената ни безпомощност в създалата се ситуация.
Понякога е много трудно да се справим с тези чувства и в следствие на това ни е трудно в този момент да проявим съчувствие към новороденото и неговите потребности. Затова когато детето плаче, първото, което трябва да направите – както в самолета – е да сложите спасителната маска първо на себе си и чак след това – на детето. Колкото по-спокойни сте вие, толкова по-лесно ще ви бъде да установите контакт с детето. Абстрахирайте се от всичко наоколо и се фокусирайте върху собственото си спокойствие и контакта с вашето бебе.
Jan Hunt, психолог и директор на Natural Child Project, прави много интересен паралел, който ни помага да се поставим на мястото на новороденото:
“Представете си за момент, че са ви похитили извънземни и ви откарват с кораба си на далечна планета. Обкръжени сте от гигантски непознати, чиито език не разбирате. Двама от тях се грижат за вас. Изцяло зависите от тях за удовлетворяване на нуждите ви – глад, жажда, комфорт и най-вече – необходимостта да се чувстваме в безопасност. А сега си представете, че нещо с вас не е наред: нещо ви боли, усещате непоносима жажда или имате нужда от емоционална подкрепа. Но и двамата ви попечители не обръщат внимание на виковете ви за помощ и не можете да ги накарате да се погрижат за вас или да разберат от какво се нуждаете. Пред вас се изправя сериозен проблем: в този непознат и абсолютно чужд свят вие сте сами и безпомощни.”
В своята невинност детето предполага, че ние, родителите, винаги сме прави – всичко, което правим е точно това, което трябва да направим. То все още не е способно да разбере, че ние просто сме заети, разсеяни, притеснени, объркани от безкрайните съвети и така наречените “експерти”, или просто сме неопитни. Няма значение колко много обичаме детето си – за него са важни само външните проявления на тази любов.
Грешка ли е да носим бебето на ръце?
На никого не му е приятно, когато опитите му за общуване бъдат игнорирани. А когато това се случи, усещаме безпомощност и озлобление, които неизбежно вредят на взаимоотношенията ни. Това е универсална реакция на по-голямата част от възрастните. Няма причина да смятаме, че децата ще реагират по друг начин. Малцина ще пренебрегнат искането за помощ от възрастен, който повтаря: “Бихте ли ми помогнали? Чувствам се зле.” Но детето не може да каже нищо подобно. То може само да плаче, докато не получи помощ или не се предаде в отчаяние.
Необходимостта от своевременна реакция към детския плач не беше оспорвана доскоро. В съвременната култура се смята, че плачът е нещо нормално и неизбежно за бебето. В по-неразвитите общества, където децата са носени почти постоянно на ръце през първите месеци след раждането, плачът практически липсва. Противно на популярното мнение, децата, отглеждани по този метод, демонстрират независимост по-рано от децата, които са носени на ръце по-малко.
Какво казва науката?
Всъщност, проучване на развитието в ранна детска възраст показва, че децата, възпитавани с любов и постоянен контакт с възрастните, израстват като уверени и любящи родители. В същото време децата, подтиквани към самостоятелност, израстват с чувство на обида и гняв, които в бъдеще придобиват изключително лоши измерения. Въпреки всички изследвания, детският плач все още се пренебрегва с аргумента, че вниманието ще “разглези” бебето. (Тук може да прочетете повече по темата дали детето ви манипулира и как да реагираме)
Често срещан съвет в списанията и блоговете за отглеждане на деца гласи: “Оставете бебето да се наплаче”. Ако за родителите възпитанието на децата може да бъде изключително сложно, то за бебето “да се наплаче” и “да се справи” с причината за плача си е напълно извън границите на възможностите му. Малкото не може само да се храни, да си сменя пелените, дори да се изправя в седнало положение. В края на краищата, отговорност на родителите е да обгрижват новороденото, а не отговорност на новороденото – да осигурява спокойствието и благоденствието на своите мама и татко.
Какво може да причини игнорирането на плача?
Много експерти ще ви посъветват да дадете на детето си възможност да се справи само, защото това ще му помогне да порасне. Но едно новородено не е физически способно на това. Реалното израстване на детето зависи от сигурността, основана на емоционална стабилност, формирана от любовта и подкрепата на близките в ранните години. Децата могат да реагират на стреса само по детски. Дете, на което му е отказано правото на удовлетворение на потребностите му, може да отключи неефективна само-стимулация (да удря глава в различни предмети, да се люлее в ритъм, да смуче палеца си и т.н.) и да бъде емоционално недостъпно. Ако продължите да игнорирате детето, то ще разбере, че самотата и отчаянието са по-малко емоционално болезнени в сравнение с постоянното отхвърляне от страна на родителите. За съжаление, веднъж достигнало до това заключение, малкото човече придобива характерна представа за света до края на живота си.
Голяма част от специалистите разбират, че когато родителите използват заместители в изпълнението на задълженията си – плюшени мечета вместо прегръдки, ходене вместо носене в ръцете на родителя, детско креватче вместо да спят заедно, биберон вместо майчина гръд, играчки вместо пълноценно внимание, музикални уреди вместо човешки глас, мляко на прах вместо кърма – всичко това неминуемо води към материализъм, самота и емоционална неудовлетвореност. Да се игнорира детския плач е все едно да запушваме уши, докато звучи пожарната аларма. Тази аларма ни сигнализира, че трябва да действаме незабавно, че се случва нещо много сериозно.
Както Жан Ледлоф правилно описва в книгата си “Как да отгледаме щастливо дете”: “Плачът на детето е толкова сериозен, колкото звучи”. С какъвто и стрес да е свързан плачът на детето, той не трябва да се разглежда като вид борба с родителя, а като дар от природата, който дава на децата възможност да израснат, способни да обичат и да се доверяват.
Автор: Олеся Ямполска
В статията са използвани материали на Jan Hunt.