Безспорно всички родители знаят, че не бива да се карат пред децата, но на практика е невъзможно изцяло да бъдат избегнати конфликти, освен ако не престанем да общуваме напълно. Всички понякога сме уморени, раздразнителни, по най-различни въпроси гледните ни точки могат тотално да се разминават. И в такива мигове да сдържиш порива от чувства и да не влезеш в конфликт в присъствието на детето е доста трудно. Освен това, конфликтите биват различни, понякога успяваме да изразим нашето мнение достатъчно сдържано, но друг път виковете, гневът и дори хвърлянето на предмети са неизменни елементи на разправията.

Когато родителите си викат един на друг, детето изпитва чувство на страх, което може да запомни за цял живот. По-късно, като порасне, то може да започне да копира родителите си, да решава конфликтите с викове и груби думи. Ненапразно казват, че децата правят това, което виждат в своето обкръжение.

Честите и продължителните караници са пагубни за неукрепналата детска психика. Липса на чувство на защитеност и безопасност, неувереност и недоверие към света, поява на необосновани страхове и душевни преживявания, неврози и отчуждение – всичко това преживява детето, когато е свидетел на родителските разправии.

Конфликтът през очите на децата

Гневът има различни форми на проява: викове, повишен тон, изпълнен с ненавист поглед на обиждащия. Всичко това не може да се скрие нито от очите, нито от ушите на детето. Малките са много чувствителни към промените в емоционалното състояние на мама или татко и в някаква степен са зависими от това. Често именно конфликтите в семейството провокират възникване на проблеми в детското поведение. Детето подсъзнателно се опитва да превключи вниманието върху себе си по всякакъв начин. Тук в действие влизат и истериите, и капризите, и непослушанието.

Всеки конфликт между родителите поражда у детето тревога и обърканост. Най-сложното преживяване, възникващо у него по време на конфликт между родителите, е безсилието. И ако възрастният човек е способен да го преживее, то детето не може да се справи с него. На мястото на безсилието идва чувството за вина. В крайна сметка страда самочувствието му, детето се затваря в себе си, усеща безизходица и напрежение.

Как семейните конфликти влияят върху здравето на детето

Последствията от караниците между родителите при децата могат да намерят израз в различни психосоматични реакции – нервни тикове, заекване, енуреза и др. Всичко това може да се подсили от обстоятелството, че след като забелязват проблема, родителите отстъпват от враждебните битки и обявяват примирие. В резултат у детето подсъзнателно се оформя убеждението, че ако то боледува, всичко в семейството ще бъде наред и никой няма да се кара с другия. Симптомът придобива „спасителен“ смисъл и може много дълго време да не се поддава на лечение.

Учените са доказали, че в семейства, в които родителите се карат често, децата постоянно се намират в състояние на стрес и често боледуват. Още от 4-месечна възраст децата, чиито майки са по-нервни, започват да се хранят и да спят лошо. Освен това, колкото по-сериозни са семейните конфликти, толкова по-лошо се развива детето и по-често боледува.

Вижте какви са различните етапи на развитие при децата от 0 до 15 години.

В медицината понижаването на имунитета на фона на регулярни стресове е прието да се нарича психосоматична причина за развитие на болест. Децата са още по-податливи на болести, предизвикани от стресови състояния, тъй като те още не са свикнали с тях и не знаят как да се държат, когато хората, които те обичат толкова силно, се карат помежду си.

Проблеми на социалната адаптация

Конфликтите и караниците често не се отличават с особено разнообразие – едни и същи претенции, упреци, действия и последици: сълзи, обиди, отчужденост. Еднообразно и ограничено. За успешната си социална адаптация детето се нуждае от по-богат комуникативен и поведенчески репертоар, и най-важното – позитивен такъв. Ако то не се запаси с него в семейството, ще среща достатъчно често трудности по пътя си и в общуването с връстниците си, и в изграждането на отношенията си с противоположния пол, и дори в обучението.

Премълчаване на конфликтите

Има семейства, при които е прието да се премълчават конфликтите, а не да се решават, което е напълно безполезно за самите семейни взаимоотношения, а освен това партньорите и тяхната връзка като цяло не се развиват. Проблемите просто се натрупват, без да стигнат до решение. Споровете и конфликтите трябва да се решават само в диалог, премълчаването води до недоизказаност, оформя се безразличие и отношенията като такива загиват. Те могат да съществуват формално, но вътре вече няма да има място за нежност, любов, страст и взаимно развитие.

Скритият конфликт – това е напрегнатост, фалшива вежливост, враждебност и отчужденост. Демонстративното мълчание на родителите може още повече да плаши детето, като създава атмосфера на неопределеност. Не е толкова трудно да се разберат сигналите, които изпращаме един на друг на невербално ниво. Според наблюденията, децата, които са израснали сред неизказани упреци, стават депресивни хора. Те имат трудности при изразяване на емоциите, тъй като потискането на чувствата е онова, на което са се научили от родителите си.

Съвети към родителите:

• Ако не сте успели да избегнете разправията пред детето, извинете се един на друг в негово присъствие, като по този начин ще дадете пример как може да се излезе от една конфликтна ситуация.
• Никога не въвличайте самото дете в караницата, не създавайте ситуации, при които то трябва да избира на чия страна да бъде.
• Назовете проблема, като използвате неутрални изрази, доколкото е възможно, без силни емоционални оценки.
• Обяснете на съпруга си какво бихте искали всъщност и защо това е важно за вас.
• Не използвайте фрази от типа „ти винаги…“, „ ти никога…“. По-добре изобщо не започвайте изказването си с обвинителното ТИ, а с „Аз искам…“, „за мен е важно…“.
• Решавайки проблема, не хвърляйте в един куп всички претенции. Един конфликт – един проблем.
• В никакъв случай не наричайте с обидни думи и не унижавайте съпруга си в присъствието на децата. Спазвайте дипломатичност.
• Запазете самоуважение, говорете спокойно и уверено.
• Старайте се да не обвинявате и да не хвърляте вината върху вашия партньор. Детето трябва да разбира, че в конфликта участват две страни и двете имат своя принос за възникване на ситуацията.
• Не заплашвайте с „ще те напусна“, „ако е така, нека се разведем“. Не поставяйте ултиматуми и условия.
• Ако сте опустошени, опитайте се да общувате, докато трае конфликта, чрез бележки или съобщения, тогава фразите ще бъдат по-премерени, а емоциите ще се четат само между редовете или в усмихнатите емотиконки.
• Не забравяйте да кажете на вашето дете, че разправията е приключила, че отново сте в добри отношения и че и двамата го обичате.
• Не отричайте, че има проблеми, ако детето ви попита какво не е наред, обяснете му, че мама и татко имат различни мнения за една и съща ситуация, затова са се скарали.
• Обяснявайте на детето, че всички чувства имат право на съществуване. Може да споделите, че сте уморени или че ви е тъжно, приемайте и чувствата на децата по отношение на случилото се. Детето трябва да знае, че домът е място, където всеки член на семейството може да бъде приет с най-сложните му чувства и преживявания.

Детето трябва да разбере, че родителите се обичат един друг, макар понякога да се карат и това е нормално. Че родителите го обичат, независимо дали се карат или не. Че то е в безопасност и че светът не се разпада.

А тук може да прочетете как най-добре да подготвим децата си за живота: с приказки с щастлив край или с реалността.

Кой не си мечтае детето му да стане гений и да бъде щастливо?

Практически всеки родител иска детето му да израсне хармонична, реализирана личност. Въпреки че научно-техническият прогрес върви стремглаво напред, повечето родители се придържат към стари схеми и порядки при възпитанието на децата си. Училищата и детските градини също прилагат колективния и остарял метод на обучение.

Дори съвременните педагози и най-информираните родители се сблъскват с едни и същи проблеми в опитите си да изберат подходящ начин на обучение за детето. Най-често срещаните проблеми са разсеяност, невнимателност, инатливост и отказ от изучаване на наложения от големите материал. Когато търпението на възрастните се изчерпи, в действие влизат заплахите, шантажа, виковете и други неефективни методи на възпитание.

От гледна точка на системно-векторната психология съвременните деца силно се различават по устройството на психиката от предните поколения. Точно по тази причина старите методи нанасят огромна вреда на развитието, по-нататъшната реализация и изграждането на личността на детето.

Всяко дете, като се роди, получава уникален набор от вектори (свойства на характера, таланти). Като се базираме върху тях можем да открием подходящия вариант за възпитание на нашето дете. А пък то на свой ред, когато ги реализира, ще стане една щастлива и пълноценна личност.

Нека разгледаме за кои деца е подходящ вариантът за възпитание чрез дисциплина.

И така, вашето дете е ловко, бързо, активно, енергично и любознателно хлапе. То добре разбира къде има полза и изгода, обича да бъде първо, да се състезава, мъчно му е, когато губи. Такова дете се стреми към лидерство на всяка цена, способно е да хитрува, да мами и търси лесни пътища за постигане на желаното. От него чувате „А какво ще получа за това? Каква изгода имам? Какво ще ми дадеш, ако го направя…?” Разберете дали детето ви манипулира и как да постъпите, ако е така.  Поздравления – вие сте щастлив родител на дете с кожен вектор. Такива деца добре усещат времето, тактовете в музиката, имат развито логическо мислене.

Естествените категории, заложени от природата за развитие на психиката на такова хлапе, са състезателност, конкуренция, идеални са груповите занимания, спорта, игрите за ловкост и скорост. За малкия човек с кожен вектор е важно да се научи да се подчинява, а също да спазва система от разумни правила, ограничения и забрани. Именно върху тези понятия се базира развитието на неговата психика. Възпитанието на такива деца може да се изгражда на основата на ограничение в пространството и времето. Например, ограничаване на времето за гледане на анимация, отменяне на разходката, намаляване на времето за игра на детската площадка. Не бива да прилагаме метода на физическото наказание върху тези деца, тъй като кожата им е особено чувствителна. Физическите наказания им нанасят психическа травма. Те могат да бъдат поощрени с разходка в парка, каране на тротинетка, участие във велосипедна надпревара, посещение на развлекателен център, за момченцата би свършило работа и материално възнаграждение. При адекватно развитие точно от такива деца израстват ръководители, мениджъри, спортисти, военни, предприемачи…

Вижте какви са ползите от игрите и движението навън тук.

За кого е подходящ методът на възпитание чрез послушание и търпение?

Детето ви е бавно, разсъдително, тромаво, усърдно. Когато сяда да рисува, внимателно, чак педантично украсява всеки детайл, не обича да се състезава, може дори да е непохватно − значи сте родител на дете с аналитично мислене. Такива деца са послушни по природа, слушат всяка дума на възрастните, те са внимателни и не бързат. За тях е важно одобрението и похвалата, особено от мама. Такива деца често са най-добрите ученици в класа, като се върнат вкъщи, първо се захващат с домашните. Тяхната природна функция е натрупване на знания. Съответно притежават добра памет. По характер са обидчиви и дълго могат да таят обида.

Възпитаването на такова дете изисква от нас търпение, важно е да не ги пришпорваме. Да му даваме повече време да приключи задачите си. Ако постоянно го срязвате и пришпорвате, вредите на неговата психика. За него е важно да прави всичко задълбочено и съвестно, един такъв навик би му помогнал в бъдеще да стане добър специалист и да реализира своя потенциал. Хвалете такова дете за добре свършената работа. Награда за него може да стане отделеното от вас време, съвместната дейност – приготвяне на пица, майсторене на дървен кораб, украсяване на курабийки или четене на книги. А от такива деца израстват чудесни бижутери, лекари, учени, преподаватели.

Възпитаването чрез състрадание е подходящо за деца с фина и ранима психика. Допреди малко се е смял, а вече плаче, искал е да се покаже пред гостите, но си е изцапал ризката и е неутешим. Такива деца се отнасят към зрителния вектор, те притежават особен поглед към света. Те са впечатлителни и емоционални. Тъкмо такива деца са способни да забележат прекрасните неща в този свят и наистина изпитват състрадание към чуждата мъка. Те ще погалят някое улично куче, ще нахранят котенцето на двора, ще дадат последната си хапка на птичките, ще съжалят някое паднало дърво. За тях е важно да развиват състраданието в пълна степен и особено по отношение на хората. Също така за децата, отнасящи се към зрителния вектор, е важно да избягват сцени на жестокост и насилие както над хора, така и над животни, тъй като това може силно да травмира тяхната чувствителна психика. Възпитанието може да преминава през съпреживяване на книжката, която тъгува, на буквичките, които толкова много са искали някой да ги напише, на мама, която толкова много се нуждае от помощ в домашните дела… Точно от такива малки хора израстват художници, дизайнери, архитекти, психолози.

Има деца, за чието развитие е много важно да бъдат постоянно слушани − те ще пеят, ще викат, ще дърдорят през цялото време, а вие сте длъжни да бъдете тяхната постоянна и неизменна публика. Може само да си мечтаете за тишина вкъщи с такова дете. Цялата детска площадка слуша неговите разкази, понякога и възрастните. То постоянно издава звуци, мърмори си под носа, припява си, имитира стрелба, взривове, шум на коли – с такива дечица не може да скучаеш. Чувате ги отдалече, преди още да сте ги видели. Ако такова дете не може да си намери слушатели, за да привлече вниманието, започва да лъже, да съчинява небивалици. Поздравления! Вие сте родител на дете с орален вектор. То има жизнена необходимост от слушатели, затова не му затваряйте устата, не го карайте да млъкне, а му помогнете да организира аудиторията. Тези деца се чувстват много добре в детската градина, в театрални и поетични кръжоци. Там те могат да усъвършенстват ораторското си майсторство и да се научат да убеждават хората. Те имат особен усет към изисканата храна, съчетанието от вкусове, и като цяло се хранят с истинска наслада. В бъдеще, ако помогнете на детето на развие своите способности, той или тя сигурно ще стане журналист, адвокат, водещ, треньор, оратор, блогър или ресторантьор.

За кого би било подходящо възпитание чрез отговорност, като знаем, че не бива да затрупваме детето с излишна и несъответстваща за възрастта му отговорност? Има деца вождове – те са малко, но тяхната природна задача е да водят социума напред и точно затова качествата на вожд са заложени у тях по природа. Такива деца проговарят рано, не приемат никакви ограничения, сами решават какво е важно за тях. Те рано съзряват физически. След тях тичат хлапетиите от блока, всеки го тегли към тях, всички искат да са им приятели. Самите те не са високомерни, еднакво възприемат и „лидерите”, и аутсайдерите, като виждат мястото на всеки в обществото. Те са дейни, активни, но при това не се стремят към лидерство, не се конкурират и не се състезават, това не им трябва, защото вътрешно в себе си се чувстват като вождове. Такива деца са и дар, и наказание едновременно. Те имат свой специален път от самото им раждане. Притежават особен магнетизъм и уникална харизма, но не им е много лесно да се реализират в съвременния свят.

Възпитание чрез тишина и съсредоточеност. Има и такива дечица, които много обичат тишината, света на особените звуци, те са малко затворени, не харесват шумните събития, предпочитат уединението. За тях казват „не е от този свят”. Техният дълбок и богат вътрешен свят изисква постоянно търсене на смисъл и дълбочина. Това са децата със звуковия вектор. Много е важно да не повишаваме тон в общуването с такива деца, викането травмира техните особено чувствителни уши. Поощрение за тях би могло да бъде посещение на концерт с музика, която им харесва, или мълчалив поход в планината. Потенциално това са бъдещи гении: Тесла, Айнщайн, Джобс. При липса на адекватни условия за развитие и при травматизиране в детската възраст принадлежащите към звуковия вектор могат да изпаднат в депресия, да станат наркомани и самостоятелно да се откажат от този свят.

В днешно време не са останали много едновекторни хора – повечето имат 3-5 вектора; в идеалния случай, трябва да отчитате особеностите на водещото съчетание от вектори при вашето дете: кожно-зрителното момиченце иска един подход, а кожно-звуковото момченце съвсем различен, макар да имат един и същ вектор.

За особеностите на развитието и възпитанието на деца с различни вектори и техните съчетания ще ви разкажа в следващи статии. Споделете в коментарите какво по-точно бихте искали да знаете.

А тук ще научите каква е разликата между интровертните и екстроверните деца и как това влияе на развитието им.

Без съмнение почти за всички родители е позната ситуацията, при която на публично място, например в магазин или мол, детето изпада в истерия: крещи, пада на земята, извива се, удря с юмруци, рита. Естествено, веднага се събират и зрители, а също и любители да дават съвети. А пък това още повече предизвиква детето да продължи започналия „концерт“. Детските истерии притежават удивителната способност в един миг да изкарат от равновесие дори най-умерения, спокоен, търпелив и любящ родител.

Нека уточним какво е детска истерия и как можем да се справим с нея така, че да не навредим на детето и да запазим нервната си система.

Истерията е афективно, неконтролируемо състояние, съпроводено с преживяване на гняв, яд, отчаяние, обида. Детето се затруднява да овладее тези чувства, затова се опитва да ги изрази физически, с цялото си тяло и поведение показва своето несъгласие и недоволство.

Детските истерии са сложни за преживяване и от родителите, като най-често те самите изпитват вина, срам и яд. Всички тези чувства всъщност пречат на контакта с детето по време на пристъпа на истерия. Това най-вече може да се усети в мола или в ресторанта. Когато тишината и звуците на приятна музика са заглушавани от виковете и пищенето на вашето мило детенце, всички със свито сърце обръщат поглед към отрочето ви, което се мята истерично на пода насред помещението. И в този случай, естествено, родителят изпитва основно срам и яд. Като се огледате наоколо, ще прочетете ням укор в очите на присъстващите. Все пак не забравяйте, че детето е отражение на семейството.

В такива моменти нивото на агресия спрямо детето, заради което преживявате толкова силен срам, е много голямо. Вследствие от това е практически невъзможно да търсите подход към хлапето в истерия и да бъдете емпатично-чувствителен родител. Затова първото, което трябва да направите – както в самолета при разхерметизация – надявате маската на себе си и едва след това на детето. За да помогнете на детето, самите вие трябва да бъдете устойчиви, да имате на какво да се опрете. Близо до мятащото се в истерия дете често ни се иска да крещим, да викаме, да се караме, да ревем, да хвърляме вещи – често истерията при детето предизвиква истерия и у родителя. Къде да намерим подкрепа в този нелек момент?

• Опора номер едно е вашето тяло. Тъй като афектът превключва организма към едно много примитивно ниво на реагиране, работи така нареченият рептилоиден мозък. Никакво увещаване и кандърдисване не е достъпно до този дял на мозъка, той просто не ги чува и не ги разбира. Единственото решение е да се обърнем към тялото и телесните преживявания. Почувствайте своето тяло, пода под краката си, тежестта си, дишането. Мислено проследете дишането си, равномерно ли дишате, успявате ли плавно да вдишвате и издишвате, достатъчно ли е дълбоко дишането ви. На първо време това може би няма да ви се удава толкова лесно, но дори малки усилия от ваша страна ще доведат до резултат. Постарайте се същевременно да запазите усещанията на тялото, мускулите, дишането и да участвате в ситуацията на овладяване на истерията. Не си поставяйте задача от първия път да се потопите в дзен усещане за спокойствие, това не е възможно. По-скоро наблюдавайте тялото си и се включете в случващото се, наблюдавайте и осъзнавайте.

• Опора номер две – вашите чувства. Погрижете се за себе си, осъзнайте своите чувства и ги приемете. Например: Да, много съм ядосана и в този момент имам само едно желание – да набия детето си. И ужасно много ме е срам, защото чувствам, че съм лоша майка. Ето един примерен списък на чувствата, с които се сблъскват родителите по време на пристъпа на истерия на децата си:

Яд – „Ама кога ще млъкне“

Страх – „Ами ако нещо не е наред с него?“

Срам – „Ще ми се да потъна в земята, околните ме осъждат“

Пренасищане с емоции – „Ако тя само за минутка млъкне, аз…“

Объркване – „Не разбирам какво се случва“

Съчувствие – „Лошо й е, трябва да й помогна“

Собствена болка – „Когато аз изпадах в истерия, майка ми си тръгваше“

Безсилие и отчаяние – „Нищо не помага…“

Разбира се, не винаги успяваме да осъзнаем всички наши чувства поотделно, понякога те са в конфликт помежду си, например, страхът блокира гнева, а срамът блокира страха. Тяхното осъзнаване ни дава добра опора. След като приемете своите чувства, направете пауза и помислете как да се погрижите за вашето дете.

• Опора номер три – приемане на ситуацията. Понякога при силна истерия първите две опорни точки не работят или пък вие просто сте забравили за тях, и тогава най-правилно би било да приемете ситуацията. Както по време на ураган или други стихийни бедствия. Нито можете да им повлияете, нито да ги контролирате, може само да приемете факта, че нещо се случва, в този случай истерия. Признанието: „Да, точно сега съм безсилен, аз правя и ще правя най-доброто, което мога“. Има едно полезно правило: ако не можете, не знаете как да поправите ситуацията – чакайте, дишайте, приемайте. Ако искате да помогнете на изпадналото в истерия дете, важно е да разберете от какво се нуждае то най-много точно сега. Поставете се на негово място. Когато ви е болно, мъчно, заливат ви емоции, какво ви се иска най-много от всичко? Най-вече разбиране, подкрепа, приемане, любов, телесен контакт. Същото е и при детето. В сложни моменти то най-много от всичко се нуждае от родителско присъствие, приемане, съчувствие, обятия и нежност. Подходящ тук е образът на река, излязла от бреговете – детето в истерия е подобно на река, загубила своите „брегове“, и за да го подкрепите, трябва да му дадете опора, граници, които да вместят неговите чувства.

• Опора номер четири – контейниране на чувствата на детето. Помните ли какво правехме, за да се успокоим? Обръщахме внимание на тялото. Детето, което е изпаднало в истерия, е в състояние на загуба на собствените граници, то буквално физически губи усещане за собственото тяло, за неговите граници, границите на този свят. То е объркано и безпомощно. Как да помогнем на детето отново да намери границите си? По-лесно и по-просто е да направим това чрез физически контакт. Изпробвайте различни начини за тактилен контакт, за да разберете какво работи най-добре за вашето дете. Това може да е галене, леки докосвания, ръка, положена върху гърба, или плътен телесен контакт, когато силно притискате към себе си детето.

• Обятия. Вземете детето в прегръдките си, като образувате пръстен, по този начин оформяте брегове около него. Прегръщайте го достатъчно силно и така, че и то да усети своето тяло. Може да седнете на земята и да го прегърнете не само с ръце, но и с крака. Бъдете чувствителни, ако детето изпитва дискомфорт, охлабете обятията. Телесният контакт не бива да се възприема от детето като насилие, а само като подкрепа. Вслушвайте се в характера на посланието на вашето дете, понякога децата не протестират с пълна сила, като по този начин проверяват доколко сте стабилни и доколко може да се доверят на вашето присъствие, дали няма да изчезнете и да се предадете в сложен за тях момент. Понякога чрез истерията децата изразяват своя гняв по отношение на света, който ги е обидил. Ако това е така, значи детето бързо ще се успокои в прегръдките ви, като получи опит на стабилност и опора около себе си.

• Докосвания. Ако обятията са твърде силни за детето, използвайте допир и милувка. В повечето случаи най-чувствителното място за докосване в такива ситуации е гърбът. Галенето по гърба дава усещане за защитеност, покой и умиротворение. Задача ви е да помогнете на детето да усети своето тяло. Добре успокоява и вашият топъл и спокоен глас, без нравоучения, само с думите „аз съм с теб, всичко ще бъде наред, аз съм тук, до теб“, с малките деца може да говорите за тази част на тялото, която галите.

• Глас. Тих, спокоен, нисък, дълбок, уверен глас, бавно изговаряне на фразите. Именно такъв глас хората възприемат особено добре. „Аз съм тук, аз съм с тебе, аз те обичам и те приемам“.

• Думи. Когато детето постепенно започва да идва на себе си, може да започне комуникацията с него. Помогнете му да се ориентира в случилото се, да го приеме. Не даваме оценка, не отблъскваме и не критикуваме детето. Помагаме тухла по тухла да сглоби реалността и случилото се. С кратки простички фрази: „Митко плаче“, „Митко е много разстроен“, „Митко се сърди“. Така помагаме на детето за признаването на неговите чувства. Потвърждаваме, че виждаме детето, тъй като му е важно да бъде забелязано. „Виждам, че си разстроен“. Всяка точка повтаряме по няколко пъти, трябва да се убедим, че детето ни е разбрало. Обрисувайте ситуацията, предизвикала истерията „Митко е разстроен“, „Митко искаше да купи количка в магазина“. Наблюдавайте кое от посланията предизвиква отклик у детето, спиране на хлипането, обърнат към вас поглед или пауза в движенията. Значи тъкмо тази фраза му е помогнала да разбере, че го виждате, разбирате и приемате.

Ако сте успели да прекъснете плача, да започнете диалог и детето вече е достъпно за контакт, приемете нашите поздравления – вие сте му помогнали да излезе от състоянието на истерия!

• Преговори. Самото излизане от състояние на истерия иска време. Понякога тази фаза продължава по-дълго от самата истерия. И вие, и детето се нуждаете от време, за да дойдете на себе си. На този етап помага телесният контакт, понякога с поклащане, тихо напяване на песнички, диалог на отвлечена тема. Детето ще бъде готово за разговори едва след час. Тогава спокойно можете да обсъдите какво точно се е случило, какво е довело до това и има ли варианти следващия път да не се стига до това състояние, заедно може да потърсите нов начин на реакция.

Разговорите са търсене на смисъла на случилото се за детето и заедно с него.

Какво не бива да правим:

Нека разгледаме някои популярни съвети и методи, които по-добре да не прилагаме.

• Да игнорираме. Това сигурно е най-често срещаният съвет. Не обръщайте внимание или изобщо се отдалечете от детето. Тази препоръка се основава върху факта, че истерията приключва, ако няма свидетели (зрители). И това наистина е така. Ако детето е изпаднало в истерия, това е знак, че то вече е било фрустрирано по отношение на някаква своя потребност или спряно в някакво свое действие. Например, искало е нова играчка или както често се случва – да получи съдействие от родителя. Потвърждение на благосклонността на родителя, на това, че родителят го забелязва, признава, че го взема на сериозно. Така че наглед простичката ситуация с играчка в магазина може да крие в себе си сложна композиция от чувства и отношения. И така, детето е поискало нова играчка, първата реакция на родителя е: „И без това имаш толкова играчки“, „Нищо няма да ти купувам“. Емоционалният афект на детето при подобен отговор възниква поради загуба на връзка с родителя, липса на интерес на родителя към потребностите на детето и лишаване от надежда за получаване на играчката. Ако в такъв момент родителят се отдалечи от детето, то остро преживява самота, отхвърляне и отчаяние. От тази ситуация детето ще запомни и ще вземе със себе си в живота на възрастен човек чувството за отхвърляне и самота.

• Да лъжем. Сигурно ви е позната историята с лъжата, когато детето поиска играчка и вече е започнало да плаче, а майката казва „ще ти я купя“ и отвежда обърканото хлапе, то чака играчката, търси я с очи, но никъде не я намира. Може би в тази ситуация истерията е предотвратена, но детето за цял живот ще запомни онова сложно телесно и душевно, невъзможно за описване чувство на отчаяние, опустошеност и измаменост, което то просто не е могло да идентифицира в довербалния период. Най-вероятно този модел „да излъжеш малките“ то ще пренесе и в своя опит като родител и ще постъпва по същия начин със своите деца.

• Да превключим вниманието. Стратегията „я виж, ей там лети птичка“ също не е удачна, когато детето е обзето от силни преживявания. Може и да си отвлече вниманието, но нуждата му да бъде забелязано, прието и подкрепено в неговата потребност ще бъде игнорирана. Подобно превключване създава бъркотия в съзнанието на детето. Предишната ситуация прекъсва, без да е приключила. Детето се обърква. Ако родителите често използват подобна стратегия в отношенията с детето си, когато то стане възрастен човек ще му бъде трудно да забележи и да разпознае своите потребности, да остава устойчив пред ограниченията и невъзможността да направи нещо. Причината е, че при подобна тактика детето е объркано и излъгано от най-важния за него възрастен. То наистина може да превключи, но в изначалната ситуация се нуждае от подкрепа при сблъсъка с ограниченията в този свят, с факта, че не всичко е възможно, подкрепа, за да преживее вълната от мъка, свързана с отказа. В идеалния случай детето трябва да се ориентира в ситуацията, да разбере, че има забрана, да се бори и да загуби, да се разстрои и да преживее загубата. Но всички тези процеси се нарушават, детето си остава объркано и не получава нужния опит. В крайна сметка такъв подход е удобен за родителя и безполезен за детето. У него ще остане само чувството на обърканост и измаменост, че не са го чули и не са го подкрепили. Изключение би била ситуация, при която истерията вече е преминала, а детето продължава да хленчи, зациклило върху процеса. Ето тогава превключването на вниманието е подходящ подход.

• Да се огъваме и да отстъпваме против волята си. Не бива поначало да налагате твърди забрани и така предварително да се опазвате от възможни молби, но не бива също и постоянно да отстъпвате, за да не да слушате викове и да избегнете истерични пристъпи. Във всяка отделна ситуация преразглеждайте своите правила, ако за вас е допустимо малко да охлабите границите на позволеното, добре, ако не – просто помогнете на детето да преживее невъзможността и ограниченията на този свят.

Колкото сте по-чувствителни към своите собствени граници и личните граници на детето, толкова по-хармонична личност ще израсне. Толкова по-бързо ще премине и периодът на истериите и толкова по-доверителни и близки ще бъдат вашите отношения. Това е двояка и нелека роля – едновременно да забранявате и да подкрепяте, да успокоявате детето.

Развиването на емоционалния интелект на детето може да му помогне да изразява чувствата си по-лесно и да се овладява адекватно в различни ситуации. Повече по темата вижте в статията Емоционалната интелигентност при децата – огледало на родителите.