Емоциите и децата

Автор: Диляна Георгиева

Доста отдавна, когато първото ми дете още нямаше годинка, прекарвахме доста време по пясъчниците. И сега ги обичаме, но тогава имахме МНОГО време за пясъчниците. В един такъв пясъчник, през един слънчев ден, до моето дете си играеше малко, сладко момиченце на няма и две години, с розова рокличка и бяла шапка. От тези малки сладки момиченца с руси буклички, на които някак си даже белите чорапки не им се цапат от пясъка. За сравнение, моят сладкиш събираше даже в памперса. Е, та същата тази прекрасна млада дама, се запъти към друг много млад господин с цел неговата кофичка. Момченцето не даде кофичката. Момиченцето просто му я дръпна рязко от ръцете и отиде да си я пълни. Момченцето, разбира се, се разплака с глас. Това по никакъв начин не промени курса на действията на момиченцето. Аз, признавам си, тогава бях изумена. Краткият ми родителски опит и никаквите ми познания по детска психология тогава не ме бяха подотвили, че децата просто НЯМАТ емпатия.

Разбира се, както във всяко друго нещо, всеки тръгва с различен старт. Има някои деца, които са доста по-близо до емпатията, има и други, на които им трябва много, много време. Сега, няколко деца и години опит по-късно, мога смело да кажа – възпитавайте, показвайте, говорете и учете на емоции! Защото малките деца имат своите големи, дори огромни емоции, от които често се плашат и не знаят как да реагират. Ако ние, родителите, се изживяваме като типичния тъмен балкански субект, и се правим, че емоциите не съществуват, най-много да успеем отрано да заложим някой здравословен или психически проблем, с който децата ни да се справят после, коствайки им много време и често много средства.

Защо трябва да учим децата на емоциите?

Децата се раждат без способност да свързват дадено поведение с конкретна емоция. Малко по малко, копирайки възрастните, те се научават да изразяват конкретните емоции, но също и да ги разпознават в околните. Именно затова се случва малки момченца да стават агресивни, когато изпитват страх, или пък да крещят неистово при отказ да получат нещо. Пътят към емоционалната интелигентност започва вкъщи и именно ние, родителите, сме първите сериозни учители по емоции. Едно дете, което разпознава и зачита емоциите на другите, израства като човек, който има приятели, работи добре в екип, разбира се с партньора си и като цяло е ценен във взаимоотношенията. Освен дългосрочния план – емоционално интелигентното дете ще зачита повече чувствата и емоциите на братята и сестрите си, на децата в детската градина, на родителите. Дете, което е научено да разговаря за чувствата си, изживява по-спокойно нещата и е по-готово да сътрудничи.

Добре, как се възпитава емоционалната интелигентност?

На първо място – трябва ДА ГОВОРИТЕ ЗА ЧУВСТВА. Знам, че току-що загубих огромна част от вас (особено представителите на по-силния пол), но – повярвайте ми – емоциите не са „лигавщини“ и липсата на чувства не е „зрялост“. Напротив. В липсата на разбиране за чувствата на другия в повечето случаи има поне една доза егоизъм и себецентризъм. Но да се върнем към децата. Говорете им! Как? Използвайте ежедневието и много внимавайте за добрите моменти. Не бива да сте черна станция за комуникиране само на негативни емоции.

Опитайте с:

• „Много ме зарадва с тази рисунка!“
• „Много съм щастлива, когато ви виждам да си играете така спокойно.“
• „Много се забавлявам, когато играем тази игра!“
• „Много ми е приятно да се разхождаме навън заедно“

Но също така и с негативните:

• „Уплаших се, когато не те видях до мен.“
• „Притесних се, че ще закъснеем, затова и ти се скарах.“
• „Съжалявам, че ти повиших тон. Изморена съм и не можах да се овладея.“

В началото може да ви е неудобно, но сериозно се замислете – не искате ли след десетина години да имате тинейджър, който спокойно ще дойде и ще ви разкаже как се чувства? Какво съкровище ще е това – да можете да общувате открито с децата си, които да не търсят външен отдушник, а да намират разбиране на стотиците си емоции у дома? Затова си струва да се поизчервите сега и да свикнете да говорите за чувства сега, когато децата са малки.

Провокирайте ги да говорят!

Ако не успяват да говорят за своите чувства, опитайте вие, вместо тях – „Уплаши ли се, когато падна от люлката?“, „Радваш ли се на подаръка?“. По-нататък може и да опитате с „Как се почувства, когато тя не ти даде камиончето?“ Така – малко по малко – мъниците се учат да говорят. Целта на упражнението е децата да комуникират, а не да действат. Да дойдат и да кажат „Тъжен съм, защото Андрей ми взе камиончето“, а не ситуацията да завърши с ударен Андрей и наказан притежател на камионче.

Думи, думи, думи!

Изключително важно е да обогатите речника с МНОГО думи за емоции. Вземете си карти с емоциите, гледайте филмчета и играйте игри. Обсъждайте какви чувства изпитват персонажите от книжките, които четете. Имитирайте емоции. Снимайте се, изразявайки различни емоции. Не се ограничавайте до „Весел, тъжен, ядосан“. Има стотици думи, с които да обогатите речника на детето. Колкото повече думи знае то, толкова по-добре ще може да изрази какво точно чувства – дали е раздразнено, ядосано или изморено? Толкова и по-лесна ще е комуникацията.

Не осъждайте! Има неприемливо изразяване на емоции, но не и неприемливи емоции!

Разграничавайте ясно изразяването и поведението от самите емоции. Понякога едно удряне може да е предизвикано от безпомощност, разочарование, несправедливост. Трябва да улавяте момента и да предлагате заместител – изразяване на емоцията И ЗАДЪЛЖИТЕЛНО алтеранивно поведение. Най-добре е малките деца да не действат на своя глава, а да се учат да търсят авторитет – мама и татко, или учителка. Например – малката дама в началото на нашата история можеше да помоли за кофичката учтиво. Ако не я получи, трябва да намери нещо друго, с което да играе. Малкият приятел може да даде кофичката и да се почувства горд със себе си, или да не даде кофичката си и да се чувства горд със самата кофичка. В крайна сметка – не можем да контролираме другите, но можем да контролираме нашето изразяване и на емоциите и – в най-добрия случай – да научим и децата си на това.